nobelisti.com

2

nobelisti.com

 
 
СЪДЪРЖАНИЕ
НА
ЧАСТ ВТОРА. ПИСАТЕЛИ-НОБЕЛИСТИ (20 - 21 ВЕК)

 
 
 
27. Франсоа МОРИАК – Нобелов лауреат за литература

28. Т.С. ЕЛИЪТ – Нобелов лауреат за литература

29. Ръдиард КИПЛИНГ – Нобелов лауреат за литература

30. Александър СОЛЖЕНИЦИН – Нобелов лауреат за литература

31. Херман ХЕСЕ – Нобелов лауреат за литература

32. Анри БЕРГСОН – Нобелов лауреат за литература

33. Уинстън ЧЪРЧИЛ – Нобелов лауреат за литература

34. Иво АНДРИЧ – Нобелов лауреат за литература

35. Жан-Пол САРТР – Нобелов лауреат за литература

36. Рабиндранат ТАГОР – Нобелов лауреат за литература

37. Сигрид УНДСЕТ – Нобелов лауреат за литература

38. Исаак СИНГЕР – Нобелов лауреат за литература

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

27. ФРАНСОА МОРИАК, Нобелов лауреат за литература

Френският писател Франсоа Мориак (1885-1970) получава Нобеловата награда за 1952 “за дълбоките духовни прозрения и художествената сила, с която прониква в драмата на човешкия живот”. През 1905 Мориак завършва литература в университета в Бордо. Най-значимите му произведения са: “Пустинята на любовта” (1925), “Болката и радостта на християнския живот” (1931), “Черните ангели” (1936), “Това, в което вярвам” (1963).

♦♦♦

1♦ В книгата си “Болката и радостта на християнския живот” Франсоа Мориак пише:

“Днес, в навечерието на моя живот, аз вече знам окончателния отговор – единствено Иисус Христос е този, който може да успокои радикалната болка, която е в нас. Болката, която е толкова вплетена в човешкото съществуване, че нейната жестокост трае от детството до гроба: мъката от самотата; клатушкащите се сенки на любимите ни хора, които ни напускат и отиват в ужасната мистерия на смъртта; нашата потайна и вечна жажда за безкрайните удоволствия на нашето его.

Нашите сърца ще се освободят от скверните невидими идоли, едва когато разпънем себе си на дървения кръст заедно с Христос, едва когато спрем да храним нашето его и нашите желания, едва когато отдадем себе си изцяло на бедните, нуждаещите се и страдащите членове на Христовото тяло във всяка част на света.” (MAURIAC, Notre Dame, 1964).

2♦ “Бог открива изцяло себе си единствено на онези личности, които са унищожили – в самите себе си и в света – всичко, което препречва пътя на Божествената любов.” (MAURIAC, Notre Dame, 1964, 43).

3♦ “Християнският Бог не иска просто да бъде обичан. Той иска да бъде единственият обект на нашата любов. Той няма да ни позволи да се отклоним от Него дори на една въздишка разстояние. За Християнския Бог всяка друга любов, която не е изразена в Негово име, е всъщност форма на идолопоклонство. Именно това изискване ни изглежда твърде парадоксално; защото е изключително трудно да обичаш едно творение, без да го обожествяваш, а същевременно Бог ни задължава да обичаме всички Негови творения.” (MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26).

4♦ “Духовната нечистота ни отделя от Бога. Духовният живот се подчинява на закони, които са също толкова реални, колкото и законите на физичния свят.

Нашата духовна чистота е предусловие за една по-висша любов, за едно притежание, което превъзхожда всички други – притежанието на Бога.” (MAURIAC 1963, 51-52).

5♦ Коментирайки Библейския стих Матей 25:40, Мориак пише:

“Да обичаме Христос и да обичаме нашите ближни е едно и също нещо; двете заповеди се сливат в една: ‘Истина ви казвам, понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили’.

Тук не става въпрос за някакви предварителни сметки или за очакване на награда в аванс, тук става въпрос за истинска любов.” (FRANCOIS MAURIAC, “Holy Thursday: An Intimate Remembrance”, Sophia Institute Press, 1991, 44-45).

6♦ “Ако има някаква част от Християнското учение, която хората са отхвърляли с несравним инат, това е вярата, че всички хора и всички раси са еднакво ценни в очите на нашия Отец, Който е на Небето.” (MAURIAC 1978).

7♦ “Мнозинството от християните никога не са отивали отвъд буквата на катехизиса. Те никога не са познавали Бога. За тях думата Бог никога не е имала някакво реално съдържание. Те са абсолютно безпринципни. Христос никога не е присъствал в техния живот.” (MAURIAC 1970).

8♦ “Ние грешим, когато си мислим, че мистиците са необикновени християни. Напротив, те са единствените истински християни. Те изчерпват себе си в търсенето на Бога, точно както сладострастниците изхабяват себе си в търсенето на плътта. Мистиците безспирно желаят да притежават Бога, да бъдат притежавани от Него, да Го обичат. За тях любовта означава да прегърнат Бога с цялото си сърце, да Му се отдадат изцяло и да се опитат да бъдат Негово притежание.” (MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26-27).

9♦ “Човекът трябва първо да намрази своя грях – едно изискване, което е много трудно да бъде изпълнено. След това, човекът трябва да реши повече никога да не съгрешава – и това трябва да не е само въпрос на думи, а едно вътрешно решение, чийто единствен съдия е Бог. И накрая, страхът от наказание не е достатъчен, ако човек не е вдъхновен от любовта към Бога. Човекът няма да получи прошка, докато не тръгне по пътя на любовта.” (MAURIAC 1999, ch.5).

♦♦♦♦♦♦♦

 

 
 

28. ТОМАС ЕЛИЪТ, Нобелов лауреат за литература

Английският поет и драматург Т.С. Елиът (1888-1965) е удостоен с Нобеловата награда за 1948 “за своя изключителен новаторски принос към съвременната поезия”. През 1910 той завършва Харвардския университет, където учи философия и литература, и пише своята докторска дисертация. Най-значимите му произведения са: “Пуста земя” (1922), “Убийство в катедралата” (1935), “Идеята за християнско общество” (1939). Според литературната класация на списание “Time” Т.С. Елиът е “поетът на ХХ-ти век”.

♦♦♦

1♦ “Аз не вярвам, че културата на Европа би могла да оцелее, ако Християнската вяра изчезне. Убеден съм в това, не просто защото самият аз съм християнин, но и като изследовател на социалната психология. Ако Християнството загине, заедно с него ще загине цялата наша култура.” (ELIOT 1967, 200).

2♦ В книгата си “Идеята за християнско общество” (The Cambridge Lectures, 1939) Т.С. Елиът пише:

“Възможно най-лошото нещо е да защитаваме Християнството, само заради това, че то е полезно, а не заради това, че то е истинно.

Да се доказва правотата на Християнството, само защото то е полезно за нашия морал, е един погрешен ход. Напротив, ние трябва да покажем, че от истинността на Християнството неизбежно произтича истинността на Християнския морал.” (ELIOT 1988, 46).

3♦ “Един християнин може да докаже пред хората истинността на своята вяра по един съвършен начин, само когато заложи реално живота си за нея, а не когато логически анализира причините за своята вяра.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Draper 1992, №599).

4♦ През 1934 Т.С. Елиът пише за лутанията на съвременното човечество между невежеството и знанието – две парадоксални следствия от т.нар. “научно-технически прогрес”:

“Безкраен цикъл от идеи и действия,

безкрайни изобретения, безкрайни експерименти,

те носят знание за движението, но не за покоя,

знание за говоренето, но не за тишината,

знание за словата, и невежество за Божието Слово.

Нашето знание ни води все по-близо до нашето невежество,

нашето невежество ни води все по-близо до смъртта,

но това е близост до смъртта, а не близост до Бога.

Къде е животът, който изгубихме в живеенето?

Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието?

Къде е знанието, което изгубихме в информацията?

Небесните цикли през тези двадесет века

ни водят все по-далеч от Бога и все по-близо до смъртта.” (ELIOT 1934).

5♦ В “Идеята за християнско общество” Елиът пише: “Ние трябва да се отнасяме към Християнството с много повече интелектуално уважение, отколкото сме свикнали. Ние трябва да се отнасяме към Християнството като към учение, което акцентира върху мисленето, а не върху чувствата. Ако наистина започнем да се отнасяме по този начин, следствията ще са прекалено сериозни, за да могат да бъдат приети от всички. Защото, когато Християнската вяра е не само почувствана, но и промислена, тя води до практически резултати, които съвсем не са удобни за всеки.” (ELIOT 1988, 6).

6♦ “Разделението между онези, които приемат и онези, които отричат Християнското учение, е според мен най-дълбокото разделение между човешките същества.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Yancey 1999, 88).

7♦ “Нашето време е покварено, цялата съвременна литература е покварена от безбожието.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Ozick 1989, 151).

8♦ “Защо хората трябва да обичат Църквата? Защо трябва да обичат нейните закони?

Защото Църквата им говори за живота и смъртта, и за всичко друго, за което те биха искали да забравят.

Защото Църквата е нежна там, където те биха били твърди, и е твърда там, където те биха били мекушави.” (ELIOT 1934).

9♦ Ето как Елиът си представя некролога на ХХ-ти век:

“Тук живяха свестни и безбожни хора. Техният единствен паметник е един асфалтов път и хиляди изгубени топки за голф.” (ELIOT 1934).

10♦ “Едно общество престава да бъде християнско, когато религиозните практики са изоставени, когато поведението на хората вече не е регулирано от християнските принципи и когато просперитетът в този свят е станал единствената съзнателна цел за всички.” (ELIOT 1988, 9-10).

11♦ В книгата си “Християнство и култура” (1948) Т.С. Елиът пише:

“Целта на безспирната индустриализация е да създаде маси от хора от всички класи, откъснати от традицията, отчуждени от религията и податливи на масови внушения – с други думи, да създаде тълпа. А една тълпа няма да бъде по-малко тълпа, ако тя е добре нахранена, добре облечена, добре окъщена и добре дисциплинирана.” (ELIOT 1988).

12♦ “Христос е единствената неподвижна точка в нашия въртящ се свят.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Castle 2002, 219).

♦♦♦♦♦♦♦

 
 
...
 

30. АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН, Нобелов лауреат за литература

Руският писател Александър Солженицин (род. 1918) е удостоен с Нобеловата награда за 1970 “за моралната сила, с която той поддържа живи традициите на руската литература”. През 1941 той завършва университета в Ростов, където учи математика и физика, и същевременно завършва задочно Института по философия, литература и история в Москва. Заради критиките си срещу съветския диктатор Сталин, през 1945 Солженицин е осъден на 8 години затвор, а впоследствие е изселен в Сибир. В затвора Солженицин приема Християнството, благодарение на своите разговори с Борис Корнфелд – еврейски лекар и християнин. Най-известните произведения на Солженицин са: “Един ден на Иван Денисович” (1962), “Първият кръг” (1968), “Ракова болница” (1969). През 1973 КГБ конфискува ръкописа на “Архипелаг ГУЛАГ” – произведението, което поставя началото на края на Съветската империя. През 1974 Солженицин е арестуван, обвинен в държавна измяна и експулсиран в Германия. От 1976 той живее и твори в САЩ. През 1994 Солженицин се завръща в Русия, където живее и до днес.

♦♦♦

1♦ “Колко лесно е да живея с Тебе, Господи! Колко лесно е да вярвам в Тебе!

В трудните мигове, когато мислите ми станат объркани и боязливи, когато осъзнавам, че дори най-светлите хора не могат да погледнат по-надалеч от тази нощ и не знаят какво ще правят утре, Ти ми изпращаш ясна увереност, че си тук и че ще направиш така, че не всички пътища пред Доброто да бъдат затворени.” (СОЛЖЕНИЦИН, цитиран в Burg and Feifer 1972, 189).

2♦ В своята реч, при получаването на Темпълтъновата награда (Лондон, Бъкингамски дворец, 10 май 1983), Александър Солженицин казва:

“Спомням си, че преди повече от половин век, когато бях дете, старците си обясняваха големите нещастия, които сполетяха Русия, с думите: ‘Хората забравиха Бога; ето защо ни сполетя всичко това’.

Оттогава, вече почти 50 години, аз изследвам историята на комунистическата революция в Русия. През това време прочетох стотици книги, събрах стотици лични свидетелства и вече съм написал осем тома, опитвайки се да разчистя отломките от този революционен катаклизъм. Но ако днес ме накарат да формулирам възможно най-кратко главната причина за тази унищожителна революция, която погълна 60 милиона души от нашия народ, аз не бих могъл да се изразя по-точно, освен да повторя: ‘Хората забравиха Бога; ето защо ни сполетя всичко това’.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36; виж също Solzhenitsyn 1983, 874).

3♦ “Анализирайки Френската революция и нейната кипяща омраза към Църквата, Достоевски стигна до извода, че ‘всяка революция неизбежно започва с атеизъм’. Това е абсолютно вярно. Но светът никога не е виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от Марксизма. Главната движеща сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или маловажна част от идеологията на Комунизма; атеизмът не е следствие от Комунизма, а е негов фундамент.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).

4♦ “През 20-те години на ХХ-ти век в Съветска Русия бяхме свидетели на една безспирна процесия от жертви и мъченици сред Православното духовенство. Много архиепископи и епископи бяха екзекутирани. Десетки хиляди свещеници, монаси и монахини, притискани от комунистите да се отрекат от Словото Божие, бяха изтезавани и убивани в затворите, заточени в концлагери, изселвани в безлюдната Сибирска тундра, а някои в последните дни от живота си бяха изхвърлени на улицата без храна и подслон. Всички тези християни-мъченици непоколебимо отиваха на смърт заради вярата си. Само малцина се пречупиха под натиска на комунистите. Достъпът до Църквата беше блокиран за десетки милиони християни; на тях им беше забранено да възпитават децата си според Православната Вяра. Религиозните родители бяха изтръгнати от своите деца и бяха хвърлени в затворите, докато децата им бяха отклонени от Вярата чрез мерзки заплахи и лъжи.

Вярно е, че милиони наши сънародници бяха покварени и духовно осакатени от официално наложения атеизъм, но все пак десетки милиони останаха верни на Християнската вяра; те не можеха да изразят своята вяра единствено заради външния натиск, но както винаги се случва по време на религиозни гонения и преследвания, съзнанието за Бога в моята страна достигна огромна сила и дълбочина.

Точно в това аз виждам зората на надеждата: защото няма значение, че Комунизмът се ежи заплашително с танкове и ракети, няма значение какви територии от нашата планета е завладял той; Комунизмът е обречен и той никога няма да победи Християнството.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).

5♦ В своята Харвардска реч (1978) Солженицин твърди, че всички съвременни медии насаждат невежество и агресивност у хората, чиито “божествени души се пълнят с клюки, безсмислици и празнословия”:

“Днешните медии се превърнаха в най-голямата сила в Западните общества. Четвъртата власт – медиите – е много по-могъща от другите три власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. При това положение човек се пита: чрез какъв закон е била избрана тази четвърта власт и в крайна сметка пред кого е отговорна тя?” (SOLZHENITSYN 1978).

6♦ “Западният свят неизбежно се плъзга към пропастта. Западните общества все повече и повече губят своята религиозна същност; те лекомислено предават своето младо поколение в ръцете на атеизма. Щом като богохулни филми за Иисус се излъчват във всички щати на Америка, която е уж една от най-религиозните държави в света, щом като един от най-големите американски вестници публикува безсрамна карикатура на Дева Мария, то какви други доказателства за безбожието на Западния свят са ни нужни?” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).

♦♦♦♦♦♦♦

 

 
 
 
...

35. ЖАН-ПОЛ САРТР, Нобелов лауреат за литература

Френският философ Жан-Пол Сартр (1905-1980) е удостоен с Нобеловата награда за 1964 “за творчеството си, което е богато на идеи и изпълнено със свободолюбие”. От 1924 до 1929 Сартр учи в Екол Нормал (Париж), където защитава своята дисертация по философия. Основните му произведения са: “Погнусата” (1938), “Битие и нищо” (1943), “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946), “Критика на диалектическия разум” (1960), “Думите” (1964).

♦♦♦

САРТР – ВОЙНСТВАЩИЯТ АТЕИСТ

1♦ В “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946) Сартр пише:

“Достоевски беше писал: ‘Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено’.

И наистина, ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено; и затова човекът е изоставен, защото не открива нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо.

…От друга страна обаче, ако Бог не съществува, тогава ние не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам предвид, когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” (САРТР 1992, 23-24).

ОБРЪЩАНЕТО КЪМ БОГА

2♦ Малко известен е фактът, че в началото на 70-те години Сартр преживява неочакван душевен обрат, чиято кулминация е през 1980-та, когато той приема месианския Юдаизъм. Сартр изоставя своя атеистичен екзистенциализъм и достига до вярата в Бога. Това обръщане към Бога е описано в американското списание “National Review” (New York, 1982) от професор Томас Молнар:

“Почти през цялата си кариера философът Жан-Пол Сартр беше войнстващ атеист. Въпреки че понякога политическите му убеждения бяха в конфликт с Марксисткия материализъм, всъщност те бяха изключително близки до най-тираничните Сталинистки доктрини.

И все пак, през последните месеци от живота на Сартр се случиха някои изненадващи обрати. През 1980 г. той беше почти загубил зрението си и силите си, но все още беше запазил непокътнат своя здрав разум; именно тогава Сартр се приближи твърде много до вярата в Бога, а може би се случи и нещо повече. Тази история може да бъде разказана накратко, но с необходимото уважение.

През последните години от живота на Сартр един бивш комунист-маоист, Пиер Виктор, беше постоянно до него. В ранната пролет на 1980 г. те двамата водиха диалог на страниците на ултра-лявото списание “Nouvel Observateur”.

Достатъчно е да цитираме само едно изречение от думите на Сартр, за да можем да оценим до каква степен той е приел благодатта на Бога и идеята, че човекът е сътворен:

‘Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога.’

Привържениците на атеистичния екзистенциализъм ще забележат, че с това единствено изречение Сартр се отрича от цялата си философска система, от всичките си доскорошни убеждения, от целия си живот.

Краят на тази история, за съжаление, никак не е поучителен. Житейската спътница на Сартр – Симон дьо Бовоар – се държеше като ограбена вдовица по време на неговото погребение. По-късно тя публикува книгата си “Сбогом на Сартр”, в която злобно атакуваше Сартр заради неговото религиозно обръщане. В своята книга тя пише: ‘Сартр дълго се противеше на религиозните изкушения от страна на Пиер Виктор, но накрая се предаде. Как да си обясним тази изкуфяла постъпка на един предател?’ – пита тя глупаво. И след това добавя: ‘Всички мои приятели, всички Сартърианци и целият издателски екип на списанието “Les Temps Modernes” са потресени също като мен и ме подкрепят в моя ужас’.

Пред нас се сблъскват ужасът на мадам дьо Бовоар и религиозното обръщане на Сартр. Безспорно, истината е безкрайно по-близо до слепия, но все още виждащ, стар философ.” (ТОМАС МОЛНАР – професор по Френска и Световна литература в Бруклин Колидж, “Jean-Paul Sartre, R I P: A Late Return,” in “National Review”, New York, 11 June 1982, Vol.34, Issue 11, page 677; виж също McDowell and Stewart 1990, 477).

3♦ Гореспоменатият Пиер Виктор е египетски евреин и бивш комунист; той е близък приятел на Сартр и негов дългогодишен личен секретар. Около 1970-та Пиер Виктор става дълбоко религиозен и приема отново истинското си име – Бени Леви.

Издателят на книгата “Hope Now: The 1980 Interviews”, в която са поместени диалозите между Сартр и Бени Леви, пише:

“През март 1980 г., само един месец преди смъртта на Сартр, ‘Le Nouvel Observateur’ публикува серия от диалози между изнемощелия философ и неговия млад секретар Бени Леви. Тези диалози ни разкриват един нов Сартр, който е отхвърлил своите комунистически убеждения и е отблъснал своите най-близки приятели, дори и Симон дьо Бовоар. В действителност, Сартр се е отрекъл от вярата си в марксизма и от всичките си фундаментални убеждения, че индивидуалното съзнание е първично, че насилието е неизбежно и т.н.; вместо това, в края на своя живот Сартр прегръща месианския Юдаизъм.

Малко преди смъртта си Сартр потвърди автентичността на публикуваните диалози и на тяхното смайващо съдържание.” (“Hope Now: The 1980 Interviews”, Jean-Paul Sartre and Benny Levy, University of Chicago Press, 1996).

4♦ Издателите на списание “Wired” (Mай, 1996, Сан Франциско) пишат:

“Всичко, което знаехме за Жан-Пол Сартр, вече не е валидно. Книгата ‘Hope Now: The 1980 Interviews’ (в която са публикувани разговорите между Сартр и неговия секретар Бени Леви, проведени малко преди смъртта на Сартр) ни разкрива един философ, който е изоставил левите си идеи и своите приятели, и е приел месианския Юдаизъм.” (“Wired”,4.05, Conde Nast Publications Inc., San Francisco, 1996).

5♦ През 1980-та в един от гореспоменатите диалози с Бени Леви, Сартр прави някои озадачаващи признания относно своята доскорошна атеистично-екзистенциална философия:

“БЕНИ ЛЕВИ: Ти веднъж ми каза: ‘Аз често съм говорил за екзистенциалното отчаяние, но всъщност това са празни приказки. Аз говорех за отчаянието, просто защото другите говореха за него, защото беше модерно; по това време всички четяха Киркегор.’

САРТР: Точно така. Лично аз никога не съм изпитвал отчаяние; нито за миг не съм мислил, че отчаянието е част от моя характер. И все пак, аз бях склонен да приема, че отчаянието играе важна роля в живота на другите, просто защото те непрекъснато говореха за него.

Но това беше временно явление, което съм наблюдавал и при много други философи. Обикновено в началните етапи на своето творчество философите възприемат дадена идея от хорските приказки, на която придават прекомерна важност. Но по-късно, постепенно те спират да говорят за тази идея, защото осъзнават, че тя е напълно лишена от смисъл. Тогава философите разбират, че всъщност са били повлияни от слухове и празни приказки.

БЕНИ ЛЕВИ: Можеш ли да кажеш същото и за така нареченото екзистенциално страдание?

САРТР: Аз никога не съм изпитвал такова страдание. Просто това беше едно ключово философско понятие от 30-те до 40-те години на ХХ-ти век. Това беше едно от понятията, които ние непрекъснато използвахме, но за мен то не означаваше нищо.” (Виж “Le Nouvel Observateur”, 10-16 март 1980, 800, с.56; виж също “Hope Now: The 1980 Interviews”, University of Chicago Press, 1996, 55).

Виж статиите:

- “The Last Words of Jean-Paul Sartre,” trans. Rachel Phillips Belash, Dissent magazine, Fall, 1980: 418-419.

- “From Maoism to the Talmud (With Sartre Along the Way): An Interview with Benny Levy,” by Prof. Dr. Stuart Z. Charme, in Commentary magazine, December 1984, pp. 48-53.

- “Special Tribute to Sartre. Benny Levy: Today’s Hope - Conversations with Sartre”, in Telos magazine, 44, Summer, 1980.

♦♦♦♦♦♦♦

 

(Останалите глави от Част Втора са публикувани в печатното издание.)

 

Към началната страница